Начало OFFNews Спомен за една незабравима жена
0

Спомен за една незабравима жена

0

Автор: Нора Ардашева

На 07.07 майка ми щеше да бъде рожденичка. Ден, който тя не позволяваше да пропуснем. И до днес не мога. Всички други дати забравям, но нейната – не! 

Незабравима дата на незабравима жена.

Тези дни, мисълта ми много често се връща назад и се върти около спомена за майка ми.

Не че през другото време образът и не се появява в най-неподходящия момент, но сега е почти постоянен.

Не знам какво означава това, не мисля в тази посока, а за факта, че каквото и да правим, не можем да избягаме от гена си.
След дългото ми отсъствие, бащата на внука ми, влезе в магазина и първата му реакция беше:

– Малеее, как приличаш на баба Варта!

Преди време, това би ме разстроило, но сега вече не отричам, защото знам, че е така. Приличам наистина. Имам си огледало, а и спомени.
Майка ми беше хубава жена. Малко пълна за сегашните стандарти наистина, но много поддържана и уважаваща себе си жена. Не знам защо всички момичета подскачат обидено, като ги сравняват с майките им. Рано или късно, колелото ( онова колело :)) прави пълен кръг и ти неминуемо и необяснимо как, се превръщаш в майка си. И като визия, и като характер. И правиш това, което си се заричал да не правиш, и казваш думите, които си мразел. И ръцете ти са като нейните, и начинът, по който влизаш в стаята дори е същия. В нашия случай – с касалъка барабар.
А най-непонятното е, как си сигурен, че си абсолютно прав и дори малко си гузен, че си се сърдел на родителите си за тези неща.

Точно тогава, оная кучка съдбата, изправя срещу теб най-милите ти същества и поставя в очите им оня поглед, който ти си отправял към многострадалния си родител. И слага в устата им онези думи, които…

Вчера братовчедката ми, която в много отношения прилича по характер на леля си (демек, на майка ми) и страшно се гордее с това, ми разказа, как решила да направи кълбо напред, докато си играела с внука си. Тутакси се сетих пак за Варта, която на леко подигравателните подмятания на внуците си, че е малко пълнинка и трябва да отслабне, се хвърлила бирден бире напред и им извъртяла един джунгулбаш. Още не мога да забравя възхитените погледи на децата, докато ми разказваха за случката. Тогава беше на 80 години. 

Е, аз не приличам изцяло на нея.

Например, нея никога не я видях с покарал корен на косата.
Никога не се поколеба, да прави само това, което иска тя в този живот.
Никога не я интересуваше какво мислят хората, дори и ако тези хора са най-близките й.
Никога не прие мисълта, че нещо или някой на този свят може да й се опре.
Никога не прости предателство!
И никога не предаде близък!
Беше страшно енергичен човек, толкова, че в моето обкръжение няма друг такъв(освен , може би споменатата вече братовчедка)
Не се страхуваше от никого! Можеше да се сбие с мъж и да го победи!
Обичаше риба. Много! По принцип храната я успокояваше.

Смяташе, че само нейното мнение заслужава да се чуе и налагаше това на всички около нея, бъркайки се безцеремонно в живота им.

А те и го позволяваха. Сигурно, защото ако си в беда и имаш нужда от подкрепата и , тя беше в състояние да поведе армия, да прескочи планини и да дойде при теб, мятайки победоносно знаме в ръце и възкачвайки те на трона-там, където ти е мястото, според нея.

Беше страхотна готвачка и чистница, но това не и беше толкова важно, колкото живият контакт с хората. Сигурно за това, баща ми я наричаше междуконтинентална журналистка. Тя и приятелките и се събираха почти до края на земния си път, пиеха мастика и пушеха по кутия цигари на всяко соаре. С неизменните черни копринени дрехи, белите коси и златни бижута. Понякога това беше обширен обяд, а понякога помен за някой починал. Като се има предвид възрастта им, второто беше по-често. Баща ми и за това си имаше определение – наричаше ги мортаджийки, които са погребали съпрузите си и чакали само него, ама той нямало да им се даде, само за да ги ядосва.

Е, даде им се!

hat 1472974 1280

Странно е, че се усмихвам при тези спомени. Сигурно, защото те приемаха смъртта по един много философски начин и често се шегуваха с нея. Да се шегуваш със смъртта и да се самоиронизираш постоянно е признак на интелигентност, знаете нали? И това няма нищо общо с образованието, защото тяхното поколение, деца на емигранти, имаха завършено само начално такова.

Майка ми често казваше, че ако родителите й са били по-богати и са я пратили на училище, щяла да стане професор, а баща ми се смееше и тихо додаваше:
– Слава Богу, че не са… 

Не знам в кой момент започнах да я приемам точно такава, каквато беше. Без да я анализирам и без да я съдя или боготворя. Сигурна съм само в това, че беше след смъртта и, а не докато беше между нас.

Винаги става така.

Присъствието и беше ярко, запомнящо се и въздействащо. Беше всичко друго, но не и безлично.

Сега знам, че съм била щастлива да имам точно нея в живота си.

Дано не е заради това, че вече толкова много приличам на нея.

Препоръчваме ви още прекрасни истории на Нора:

Как Нора очарова докторите

По пътя

Източник: OFFNews