Начало OFFNews Д-р Тони Филипов, който не отговори на Макс Фриш
0

Д-р Тони Филипов, който не отговори на Макс Фриш

0

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – представата ни за нас самите, за човешкия род, мъжете, жените и любовта, за хумора, за живота и смъртта.

Тони Филипов, д-р (1955 – 2021) е псевдоним на Стойко Тонев – преподавател по социология в Софийския университет, основател на сайта „Редута“, бивш главен редактор на в-к „Новинар“, зам. главен редактор в „Монитор“ и „Експрес“ и дългогодишен автор на рубриката „Из делниците на един луд“ (2002 – 2021). Носител на специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“. Един от най-четените и обичани съвременни български публицисти и политически сатирици.

Знам, че ако можеше, в този живот той би избрал да бъде дърводелец, или да речем – строител. Обичаше да майстори разни неща с ръцете си. Обичаше да усеща сладката умора в края на ден, прекаран изцяло на крак. Обичаше да види и пипне сътвореното, да усети твърдостта му. Да се опре на него.

Но така се случи, че цял живот дялаше не дърво и камък, а думи. А те думите, не можеш да ги пипнеш и уловиш. Изпадат като семки, завити с фунийка от вестник – тази неделя нов, следващата – вече забравен. И в края на деня, ставаше уморен от креслото, палеше цигара и се чудеше на този свой късмет – да си вади хляба с най-неуловимото, най-безплътното – думите.

Ако можеше, щеше да живее в къща на село с голям зелен двор. Щеше всяка сутрин призори да пие кафето си отвън, да чака слънцето да разлее великолепието си, а птиците да се надпреварват да му правят метани.

Но така се случи, че прекара голяма част от живота си в града. И природата около него се свеждаше до няколкото саксии с цветя, които грижливо отглеждаше на балкона си. Заравяше пръсти в пръстта и си мислеше за полето.

Ако можеше, щеше да живее в приятно уединение и много мълчание. Но така се случи, че трябваше да изпише и изговори много приказки и името му го превърна в ярка публична фигура.

Ако можеше, щеше да е просто Стойко Тонев. Но така се случи, че стана Тони Филипов, д-р.

Използваните в този текст откъси са от едно многократно започвано, но останало недовършено интервю по въпросите, зададени от Макс Фриш. Защото сред нещата, които д-р Филипов умееше, бе и това до последно да се бори с изкушението да говори за самия себе си.

За себе си

Когато ни е създал, Господ е заложил съдбата ни в нашия характер. И ни е хвърлил в дълбокото. Аз нямах друг шанс в този живот освен воля и характер. Тръгнал съм от село, с образование за стругар. Всичко дължа на волята и характера си, колкото и да не е много. Упоритостта е единственото ми качество, което със сигурност заслужава адмирации. Реша ли нещо, няма човек или сила, които да ме спрат…

С годините се понаучих да овладявам силата и да не наранявам другите. Понякога греша, но никога не го правя умишлено. В живота си не съм сторил зло на никого, абсолютно на никого…

Истината е, че съм здрава селска направа. Мога, например, да оправя едно агне от – до, а то си е цял ден игра! Само не коля, макар на село това да е ежедневие. Никога не съм заколвал животно. Дядо ми не колеше и ми го предаде и на мен. Но след това – одиране, почистване, обръщане на червата, (защото дроб сърма без чревца е нула, кръгла нула), попарване на шкембето – толкова обичам да го правя. За много хора това едва ли е мечта, но в моите рустикални представи за о̀правен мъж, това е важно. Аз съм израснал с това, дядо ми ме е учил от дете още. И обичам да го правя. Което не ме превръща във варварин, не ли…

Когато д-р Филипов готви, след него не остава нищо за миене. Когато сервира яденето, всички тигани и тенджери са вече измити. Ненавиждам мивки, пълни с мръсни съдове. Ненавиждам всичко мръсно…

Обичам да ставам рано. Обичам изгревите. Небето е чисто. Облаците през прозореца са тънки, потопени по краищата в гълъбово сиво и розово. Слънцето се вдига заедно с мен…

В делниците се чувствам по-добре и по-уверен. Празниците ме объркват и често натъжават…

Не, не ме е страх от нищо. Може да съм самонадеян, но това е истината. Само от себе си се страхувам – от нервния си „ифрит“ характер, от панагюрската ми тънкообидност, която се възпалява и от най-малкия повод. Аз съм майстор на направата на слонове. Направо и без муха ги правя…

Има в мен една тъмна и разрушителна страна, която често се надига и търси болката и страданието, за да покаже колко е силна. В душата ми се надига някаква чернилка, която е готова да помете всичко. Понякога я изпускам от контрол тази моя мрачна същност и тя може да убие всичко…. Предизвиквам бездната. Търся болката, за да я победя, за да й покажа кой командва парада. И сам си причинявам много страдания, но не мога да се променя. Това е звярът в мен, който не може да бъде убит. Ще си го храня до гроб. Но съм се заклел тайно пред себе си да завърша живота си каго пич, каквото и да ми струва това…

Аз наистина съм безобиден. Не злоупотребявам с нищо от себе си. И с чувството си за хумор не злоупотребявам, нито пък със знания се опитвам да блестя. Нищо! Просто съм един „скромен гений“…

Големият философски въпрос около д-р Филипов всъщност е: Дали, ако не беше такъв, щеше да е такъв?

За писането, за музиката, за книгите

Толкова години вече пиша за живота, който ни живее, че почти няма тема, по която да не съм казал нещо. И понякога се цитирам. Е, понякога дори с удоволствие, но не мисля, че е голям грах, не ли…

Не съдя никого. Просто не си създавам кумири и малки кумирчета. Така съм устроен. Опитвам се да разбера хората такива, каквито са. Опитвам се и себе си да опознавам. И в двата случая не оставам доволен от наученото. Та не съдя и нямам право… Но не мога да си представя как интелигентен човек може да влезе в ролята на апологет на жив човек…

Много талантливи автори стават жертва на метафорите и хиперболите си. Те им изяждат смисъла. Защото основната им грижа вече не е какво ще кажат, а как ще го накъдрят… Знам какво говоря, защото то е лично изстрадано. Тази битка често я водя и вътре в мен. И, грях ми на душата, но се е случвало да жертвам смисъла заради някой красив израз. Това понякога е по-силно от автора. Но пък е редно да има и някакви малки отклонения – да спрем за кратко и да се полюбуваме на гледката/смешката…

Да пишеш, да работиш, освен ако не си гений, не е нищо друго, освен да убиваш времето с измама. Измамата, че вършиш нещо полезно…

Моят приятел Селин казва и аз му вярвам: Човек не се бои достатъчно от думите… Човек не се бои от думите и го сполетява беда…

В моите „монашески години“ музиката ми създава един приятен, илюзорен, лично мой свят…Книгите и музиката! На тях дължа това, че още съм жив и нормален. Музиката обаче може да ме натъжава, да ме разстройва, да ме прави силно тревожен… Явно причината е в мен, аз така я преживявам. Просто защото в музиката чувствам най-силно това, което ми липсва в живота…

Любовта и музиката са едноячни близнаци. Има песни, които са донесли повече бебета, отколкото всички ин витро програми по целия свят.

За живота и за човеците

Човек като шпаклова, има много време за мислене…

Всеки амбициозен и самокритичен човек приключва живота си на минус – смята, че не е постигнал нищо, че се е провалил. Аз също смятам така (това не е поза). На всеки човек нещо не му достига, нещо не е успял да постигне. И, понеже смисълът на живота не ни е известен, единственото, което знаем е, че имаме дълга да се възпроизвеждаме и да го продължим – да създаваме деца, да ги има на този свят и да са по-чудесни от нас…

Аз лично много се страхувам, че човек най-точно се идентифицира с това, с което се бори. На Прасето му харесва да се бориш с него. Искам да кажа, че с годините помъдрях и вече знам, че времето ни е премерено и трябва да избираме битките, в които се хвърляме. Нямаме време и сили за всички битки…

Не можеш да победиш тревата. Тя винаги побеждава и остава отгоре. Колкото пъти мина покрай гробища, толкова пъти се убеждавам, че е така. Но съм възпитаван и образован да мисля, че интелигентният човек трябва задължително да мисли за бъдещето… Обаче, както казваше един мой приятел (настолен), вече съм на години, на които мога да си позволя да пикая на бъдещето.

Човек не може да заповядва на желанията си. Може да ги отлага, но те винаги си отмъщават…

Както казва д-р Филипов, следвайки Камю, трябва да се научим да страдаме отмерено, не бива по много наведнъж. То и щастието трябва да се консумира внимателно, защото съдбата е триръка – с една ръка дава, с две взема. И точно, когато си мислим, че сме щастливи, ние всъщност изковаваме бъдещата си болка. Май Толстой бе казал – щастието е алегория, нещастието – разказ…

Понякога човек няма за какво друго да се хване освен за себе си (в превод от латински “какъвто си го направите, такъв ще го ползвате”)…

В живота е важен резултатът. Добрите помисли са само смекчаващо вината обстоятелство и то не винаги…

Голямата ирония и подигравка в този живот е това, че тъкмо се научиш и то свършило. И не само с живота е така. Със секса, например, е същото..

Докторът е възрастен и мъдър и добре знае колко неща може да пропусне в този живот човек, който чака втора покана…

За умните хора две точки са линия…

Реализъм е да си признаеш, че падаш. Позитивизъм е да си въобразяваш, че летиш. И в двата случая ще тупнеш, но преживяванията по пътя ще са различни. Затова някои грешки са по-важни от правилно казаните неща…

За мъжете, за жените, за любовта

Не искам да съм философ, нито мъдрец, нито нищо подобно… Нямам време вече да разлагам светлината на съставните ѝ части. И не искам. Искам нещо много по-просто. Искам да съм мъж на място. Колкото и докъдето е възможно…

Един мъж, достигнал зрялост, може да мине и без яйца, но само с яйца не може… За Великден говоря…

Жените лъжат по-хубаво. И от тук един умен мъж може да си направи някои умни изводи за жената. Ако не го мързи, де…

Във „великото противостоене“ с жените, либидото е едно от най-крехките и деликатни неща в мъжа…

Само глупаците си мислят, че знаят повече от жените за секса.

Да си жена е много по-сложно от това да пишкаш клекнал. Това е изкуството да общуваш с мъжа по начин, който го кара да лети…

А, ако трябва да съм сериозен, защото не винаги трябва – много трудно е да се обяснят нещата, които Бог е създал само да се чувстват. Например, за да кажат “обичам те” индианците от племето яномами от поречието на Амазонка, казват “Я пихи иракема”, което означава “Заразен съм със съществото ти” – частица от теб е влязла в мен и там живее и расте…

Да обичаш е тайнство! Никой и никога не знае защо! Защо не обичаш един, а обичаш друг. Няма обяснение. И по-добре.

Защото там, където има обяснения, няма любов…

На този свят трябва да имаш един човек, за да имаш много други хора. Нямаш ли един, светът просто не съществува. Не знам дали има нещо, което може да се добави към това, без да стане кич…

Светът е това, което си въбразяваме, че е светът. Любовта и любимият човек са такива, каквито сме си ги измислили. А ние си ги измисляме точно по същия начин, по който си измисляме и боговете – по свой образ и подобие. Те са победа на илюзиите на сърцето над трезвостта на ума. Банално и банално вярно.

Трябва да се довериш на любовта. Да затвориш очи и да вярваш, че можеш да ходиш по вода. И че Тя в последния момент ще размисли и вместо със зъбки, ще те поеме с устни.

Аз винаги съм бил малко бавноразвиващ се. Казвам го без поза. Стигам до важни истини, по-дълбоки, отколкото повечето хора могат да достигнат, но по-късно от тях…

И с истината за любовта е така. Трябваше да минат много години, за да разбера, че има три важни условия за любовта: да я срещнеш, да я познаеш, да ѝ се подчиниш. Защото, не помня дали съм го чел или съм си го измислил, но в Рая пускат само хора, които са обичали.

Всеки на тази земя е нечий пропуск за Рая… Това е, друго няма!

Тони Филипов, д-р

ПС
Дано днес в Рая грее същото кипнало тракийско слънце, сакъзчетата цъфтят до полуда, а рибата скача из сребърните вирове и чака едно пораснало момче с навити крачоли да я улови с голи ръце и занесе на майка си.

Този текст се публикува със съгласието на семейството на Стойко Тонев, за което искрено благодарим.

Източник: OFFNews