Начало E-vestnik Гражданска (без)отговорност
0

Гражданска (без)отговорност

0

Проф. Антоний Тодоров. Снимка: e-vestnik

Не, няма да става дума за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ (малко непонятно и подвеждащо наречена така). Ще стане дума за отговорността ни като граждани в едно страна, където сме се родили без да ни питат, но където протича животът ни и заради това вероятно си заслужава да сме загрижени за нея.

В демократичните управления днес изборите са основният механизъм за селекция на управляващите или в друг план – основен инструмент за заявяване на съгласието на управляваните. Античните демокрации са използвали тегленето на жребий, но днес това се отхвърля от мнозина като някаква „лотария“ (каквото не е, но това е друг въпрос). Изборите с мнозинство, както е по-пълната формула, се основават на предположението, че волята на мнозинството трябва да е в основата на управлението при демокрациите, а не волята на някое малцинство. Ако е обратното, говорим за диктатура, автокрация, но не и за демокрация.

Но мнозинството е съставено от индивиди, хора надарени с разум и свободна воля (както сме убедени в нашата европейска култура). Първото ни предоставя способността да разсъждаваме на основата на нашите наблюдения, да преценяваме нещата от гледна точка на нашите принципи, интереси, разбирания, да избираме едно или друго. Второто е способността ни да действаме така, както искаме, което включва и възможността да действаме против себе си. В някакъв смисъл разумът и свободната воля за антиподи, едното мобилизира логиката, последователността на доказателствата, другото мобилизира чувствата, настроенията, нагласите. Но не искам да навлизам в непознати за мене територии на философията и психологията.

Въпросът е за свободната воля. Като граждани в една демократична република имаме свободата да правим много неща, включително да гласуваме или не. Нашето поведение в случая зависи единствено от нас самите – няма механизми за принуда, освен напълно безсмисленият текст за „задължителното гласуване“ в Изборния кодекс. Можем да направим, каквото си поискаме, никой няма действителната власт да ни накара едно или друго. Това е едно от най-съществените завоевания на демокрацията, но също така и основание за един рядко поставян, но действителен въпрос: а как се ангажира нашата гражданска отговорност?

За излъчените от нас управляващи сме убедени, че ако не отговорят на очакванията ни, ще ги накажем на следващите (редовни или предсрочни) избори като не гласуваме за тях. Можем да свалим едно правителство с протести или вот на недоверие. Това е начин управляващите да поемат отговорност. Как ние, като избиратели, обаче поемаме отговорност за поведението ни на изборите? Вотът е таен, законът дори не позволява да го разкриваме публично, а ние, прикрити зад тази тайна, обичайно се оправдаваме, че „нищо не зависи от нас“. Ако обаче приемем, че сме сгрешили, си казваме, че на следващите избори „ще се поправим“, макар тогава отново да сме убедени, че „ще постъпим, както преценим“, т.е. своеволно.

Да гласуваш или не?

Този въпрос не е хамлетовски, макар мнозина да го изживяват като такъв. Не е съдбовен или поне така ни изглежда. Винаги можем да си кажем, че „няма за кого да гласуваме“, че „всички са едни и същи“, че „избираме между най-малкото зло“ и т.н. Лошото е, че всичко това има своите основания, защото вече след повече от 30 години развитие на новата ни демокрация разочарованията ни от резултатите от изборите са се натрупали. Обичайно обвиняваме за ниското участие в изборите партиите, политиците, кандидатите. Никога не отправяме обвинение към себе си, а и мнозина са убедени, че ако не гласуват, не участват в избора на управляващи, които само по случайност ще направят нещо за обществото, но най-често ще работят само за себе си.

Изборите са колективна операция, резултатите им зависят както от гласуващите, така и от негласуващите. Броят на негласуващите е разликата между избирателите по списък (вярно, едно твърде спорно официално число) и гласувалите, т.е. отишлите до урните. От 1990 г. насам има трайна тенденция на нарастване на числото на негласувалите.

Негласувалите определят всъщност няколко важни последици от изборите. На първо място – размера на избирателния праг за влизане в Народното събрание. При много ниско участие прагът е нисък, негласувалите по този начин подпомагат партиите, чиито електорати доближават избирателния праг. Ако не гласувате, така ще дадете възможност на някоя малка партия да има парламентарна група. Последиците от това са различни, защото това може да е някоя радикална партия, която ще затрудни намирането на компромис за съставяне на правителствено мнозинство.

Ако гласуваш, спомагаш за по-висок изборен праг (4% от 2,6 млн. гласували е 104000, но от 3,5 млн. гласували е 140000). Това ще затрудни по-малките партии, но може да помогне на някоя, за която ще гласуваш. При това ще помогне повече, отколкото ще съдейства за по-високия избирателен праг. Въпрос на лично решение и преценка (не е лесно, разбира се).

Сигурно е, обаче, че негласувалите също участват в крайния резултат, колкото и да са убедени, че по този начин не поемат отговорност за изборите. Все едно ще има резултат, по който ще бъдат разпределени местата в Народното събрание. Негласуването не пречи на това, но по-скоро подпомага „сигурните“ партии и най-вече, при нашата избирателна система, първата по брой на гласовете. Това може и да е ГЕРБ, ако се доверим на повечето социологически сондажи досега.

А за кого да гласуваш?

Имаме свободата да изберем, когото пожелаем. Тази свобода е постигната с цената на революции, бунтове и гражданска активност. Но тази свобода ангажира нашата отговорност – не можем да избираме така, сякаш играем на компютърна игра. Последиците от нашия избор са сериозни, поведението ни не е безобидно.

От гласуващите зависи разпределението на гласовете, т.е. разпределението на мандатите в НС, това е пряко свързано с формирането на правителство. Това е добре да се има предвид, защото не гласуваме просто „за онзи, който ни харесва“ или „за онзи, който най-малко не ни харесва“. Избираме кой да ни управлява от предложените възможности. Тук свободната воля е добре да държи връзка с разума, защото изборите не са като поведението на консуматора в супермаркета.

В един чудесен текст за „Дойче веле“ Ивайло Дичев отбелязва нещо според мене очевидно, но явно не и за всички: изборите не са забавление, „електеймънт“ (elections + entertainment; избори + забавление) би било другото име на тоталната гражданска безотговорност. „Трябва сериозно да помислим искаме ли тази страна да бъде управлявана или пак ще си отмъщаваме на държавата с протестен вот. Ако искаме, идва второ мислене – кои партии биха могли да сглобят прилично правителство и кои никого не искат и/или никой не ги иска? Не е интересно, даже малко уморително идва да мислиш, дано ни се случва по-рядко!“ Да гласуваме с отговорност към нашата република!

Някои либертарианци ни убеждават, че политиката е един голям пазар – партиите предлагат своите политически „стоки“, консуматорите (избирателите) си избират според своя интерес. Но това е подвеждащо разбиране. Разликата между избора на политически представители и избора на стока е много съществена. Ако изберем лоша стока, можем да я захвърлим, но качеството й се отнася единствено до нас и влияе единствено върху нас. Изборът на представители не рефлектира пряко върху нас (освен върху съвестта ни), а напротив, влияе върху всички нас, т.е. и върху всички останали. В първия случай поведението ни е частно, избираме нещо, а последиците от избора ни се връщат единствено върху нас самите. Във втория случай поведението ни е публично, избираме нещо, но последиците от избора ни засягат всички. В първия случай рискът е да навредим на себе си, във втория – да навредим на всички. Добре е да си даваме сметка за това и да не гласуваме по принципа „всеки сам си преценя“, а да се питаме, дали поведението ни е отговорно, т.е. на съзнателни и добросъвестни граждани.

Ами после?

Това е основният въпрос – какво очакваме след изборите. Мнозина са анализаторите и политиците, които още отсега открито говорят, че тези избори „няма да решат нищо“, затова ще има нови, някъде през зимата (вероятно февруари). Убедените, че едни последващи избори ще имат със сигурност по-добър резултат, всъщност гледат на изборите като на ротативка – последващото завъртане ще донесе печалба. Тогава по-добре изобщо да не гласуват, а да запалят свещ в някоя църква, да се помолят в джамията или в синагогата, дано Всевишният ги чуе.

Ако обаче не искаме да се случи по този начин, можем още за тези избори да гласуваме така, че избраното Народно събрание да е в състояние да произведе правителствено мнозинство. Но не каквото и да е, защото напоследък различни коментатори и политици лансират разнообразни бъдещи правителствени формули включващи едновременно ГЕРБ и „Продължаваме промяната“, някакво имагинерно „евроатлантическо мнозинство“, чиято задача очевидно ще бъде „да замете под килима“ всичко онова, което продължаваме да наричаме „модела Борисов“. Това ще е краят на очакванията на последната вълна от граждански мобилизации, настояващи за истинска правова държава, а заедно с това ще е краят и на надеждите за една истинска социална държава (двете се подкрепят взаимно и наричаме това „европейски модел“).

Но можем да постъпим и иначе: да гласуваме за едно прилично правителство, което да не реставрира порочния модел, а да се грижи за обществото.

От сайта на автора

Източник: e-vestnik.bg

Сподели: