Начало OFFNews Корупция по време на война. Хиляди плащат рушвет, за да избягат от войната в Украйна
0

Корупция по време на война. Хиляди плащат рушвет, за да избягат от войната в Украйна

0

От началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна няколко милиона души се озоваха в новоокупираните територии – например само в Херсонска област до 24 февруари имаше малко повече от милион жители. Хората, попаднали във властта на Русия или бойците от т. нар. „ЛДНР“, се изправиха пред нови рискове: проверки по улиците и контролно-пропускателни пунктове, „филтриране“, страх да отидат в затвора или да бъдат убити. В отделни случаи има възможност да се „откупиш“ от проверяващите.

Журналистът на „Настоящее время“ разследва за какво искат подкупи на контролно-пропускателни пунктове и по време на процеса на „филтрирация“ и по колко трябва да плащат украинците, които са се оказали в окупация.

„Още през март в нашия блок хората започнаха да умират – от „Град“, от студ. Някои от болест – нямаше лекарства, някои от старост. Мъжете изнасяха умрелите навън, събирахме ги в канцеларията на домсъвета, защото нямаше възможност за погребения, обстрелите продължаваха.“

Тамара е живяла в Мариупол от раждането си до април 2022 г. Сега в града, превзет от руската армия, са останали близките й роднини, поради което по искане на събеседника редакцията не разкриват истинското й име и длъжност. Можем само да споменем, че Тамара беше свързана със структурите на градската управа.
За първи успяла да напусне Мариупол в първия ден от войната, на 24 февруари, заминала първо в Запорожие, а след това в Днепър. Но два дни по-късно Тамара се върнара: както тя обяснява, мъчила я съвестта, че не помага на жителите на града. От момента, в който се върнала, прекарала два месеца в Мариупол с 19-годишната си дъщеря – първо под обстрел, а след това под окупация. Тамара помагала да погребват мъртвите, носела вода и дърва за огрев на тези, които не можели да се грижат за себе си.

Първоначално семейството се криело в мазетата на многоетажна сграда, след това се преместило в частния сектор при роднини: имаха собствена маза, в която можеха да се скрият.

„Най-лошото са самолетите“, спомня си Тамара. „Къщата ни е в жилищен район до украинска военна част. Когато самолетите хвърляха бомби, мазето започна да се руши. Беше много страшно. Руските пилоти хвърляха бомби и по поделението, и около него.

Руските военни и бойците от т. нар. „ДНР“ успяват да обкръжат Мариупол, след което боевете продължават вътре в града. В уличните сражения руснаците постепенно изтласкват защитниците на града – докато накрая блокират няколко хиляди военни и цивилни в подземията на завод Азовстал.

Нашествениците влизат в квартала, където Тамара и семейството й се крият от края на март. Първо, дошли бойците от така наречената „ДНР“, след това – руските военни. Жената казва, че екстремистите изглеждали „по-одърпани“ от руснаците. Раздавали украински храни, загбарени от разбити къщи и магазини, както и консерви, произведени в т. нар. „република“. Според Тамара дисциплината сред формированията на така наречената „ДНР“ е ниска: бойците вървят по улиците пияни и се опитват да обменят алкохол за храна от местните жители. Тамара си спомня как веднъж един от нашествениците се опита да си поиска да „посети“ нея и дъщеря й:

„Отидохме за дърва за огрев. Един от деенергизаторите (войник от формированията на т.нар. „ДНР“ – НВ) пита: „Тук ли живеете? „Казваме: „Да“. А той пита „А може ли да ви дойдем на гости?“ Казвам „Не, не може.” Мъжът продължава: „Знаеш ли, че мога просто така да дойда?!“ Казах: „Разбирам. Имате оръжие. Но ви казвам, не може. Но ако дойдете с оръжие, какво мога да направя? Можете да влезете! Но слава Богу, никой не дойде при нас“.

Когато районът минал под окупация, обстрелите намалели. Боевете се преместили в Азовстал. Както и преди, нямало ток, вода – до кладенеца се стигало за 40 минути, храна се готвела на огън в двора. Нямало мобилен телефон или интернет. Към средата на април Тамара и дъщеря й решили да напуснат града, но за тази цел тярбавола да преминат през процедурата на „филтрация“.

Фактът, че жителите на окупираните територии са подложени на проверки, потвърди в края на март заместник-министърът на вътрешните работи на Русия Игор Зубов. Той увери, че „филтрация“ се извършва на границата при влизане в Русия и го обясни с опасения, че в страната могат да влязат екстремисти и други престъпници.

„Има филтрация при преминаване на границата тогава, когато хората търсят помощ. Ние по никакъв начин не обиждаме тези уважавани хора, които идват от Украйна днес. Чакаме ги, вече сме приели стотици хиляди бежанци“, цитира Зубов агенция „Новости“.

Украинската организация „Медийна инициатива за правата на човека“ е проучила подробно процедурата по „филтриране“ през май. Според правозащитници в окупираните територии руснаците и бойците от т. нар. „ЛДНР“ са изградили цяла система от филтрационни лагери.

„Ако през първия месец от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна броят на филтрационните лагери в окупираните територии можеше да се преброи на пръсти, сега те са навсякъде. Безимянное, Еленовка, Докучаевск, Новоазовск, Мангуш, Волноваха, Старобешево, Донецк – това са няколко населени пункта, в които са организирани филтрационни лагери. В едни от тях държат украинските военнослужещи, представители на други военни формирования , в други цивилни. Филтрационните лагери се различават и по начина, по който са оборудвани. Може да са в шатри, палатки, полицейски участъци, контролно-пропускателни пунктове, затвори, следствени арести и т. н. Но и без лагери филтрацията продължава в абсолютно цялата окупирана територия. Рано или късно бойците на окупаторите идват при всеки местен жител“ , отбелязват правозащитниците.

Журналистът и активист на „Медийна инициатива за правата на човека“ Станислав Мирошниченко е категоричен: международното хуманитарно право не предвижда никаква филтрация. Нещо далечно наподобяващо тази процедура е концепцията за интерниране, описана по-специално в IV Женевска конвенция(Конвенция за защита на цивилните лица по време на война). Интернирането е принудително задържане, преместване или ограничаване на свободата на движение, което се въвежда от едната страна на конфронтацията за граждани на другата страна, които се намират на нейна територия. Но конвенцията налага няколко ограничения на тази процедура. Първо, заповед за интерниране може да бъде издадена само когато е „абсолютно необходима за сигурността на задържащата държава” (чл. 42). Освен това интернираните трябва да имат право на преразглеждане на решението възможно в най-кратки срокове (член 43).

„Не може да се извършва интерниране на милиони хора, да бъдат отвеждани. Без справка за проведено „филтриране“ хората нямат никакви права, в Русия или на окупирана територия могат да бъдат задържани на улицата. Хора, които са запасняци , тоест са били членове на въоръжените сили на Украйна или други военни формирования – СБУ, национална полиция, гранична служба и др. не могат да получат свидетелство за филтрация. Много често хора с определени татуировки – например украинския герб (тризъбец) – не могат да преминат през „филтрацията“, защото руснаците смятат украинските символи за нацистки. Заложници на филтрацията стават и бивши военнослужещи, участници в антитерористичната операция в Донбас, обществени активисти, представители на държавни агенции и местни власти.“ – казва Станислав Мирошниченко.

Абсолютно невъзможно е да се проследи какво се случва с онези, които окупаторите признават за ненадеждни и „отстраняват“ в процеса на „филтриране“, продължава журналистът. Дори да се разбере, че някой изобщо е бил отведен може само, ако с него са пътували роднини или придружители и те са преминали, а той не. Съветникът на кмета на Мариупол Пьотър Андрюшченко каза, че хора, които не са преминали „филтрацията“, са били откаравани в затвора в Еленовка, село в предградията на Донецк, което формированията на т.нар. „ДНР“ контролират от 2014 г.

Напусналата Мариупол 17-годишна музикантка Мария Вдовиченко припомня в интервю за „Настоящее время“ разговор на военните по време на „филтрирането“ на контролно-пропускателния пункт (дали са били руснаци или бойци от така наречената „ДНР“, момичето не споменава):

„Никога няма да забравя разговора между двама войници:

– Какво правиш с хората, които не са преминават филтрацията?

– Застрелях десетима, после не ги броих, не е интересно.“

Животът без мобилни комуникации и интернет в Мариупол, от една страна, допълнително усложнил ситуацията за жителите на града: било невъзможно да се обадят на близки роднини и да намерят информация, която да не идва от окупационните сили. От друга страна, казва Тамара, докато нямало интернет, имало повече шансове никой да не разбере коя е тя. Жената решила да напусне града, преди връзката да бъде пуснат комуникациите:

„Наши приятели се запознали с някакъв мъж и разбрали, че той участва във филтрирането. И се оказа, че може да ни помогне да минем филтрацията срещу 500 хривни, ок. 17 долара на човек. В групата имаше 10 души, дадохме 5000 гривни.“

За това, какво е успяла да избегне Тамара, разказват косвено историите за обичайната процедура на филтрация. Ето какво каза 17-годишната Мария Вдовиченко за случващото се на изходния пункт от Мариупол:

„Оставиха ме в първата оперативна кабина. Взеха ми документите, сканираха ги, взеха пръстови отпечатъци. В същото време провериха мобилния ми телефон. В стаята имаше петима въоръжени войници, а аз бях сама. Много страшно.” Краката ми започнаха да се подкосяват, когато войникът, който лежеше на един матрак, каза: „Не ви ли харесва? Ще има още жени напред. Ще намерим нещо.“ Не им харесах и просто ме изтикаха. Не ми позволиха да почакам баща ми на място.“

Казаха да тръгваме към Бердянск. Там вече татко разказа как е минал през филтрацията. Въпросите били неприятни. И не само за правителството, за Украйна и цялата ситуация. Какво прави и планира да направи по-нататък? И дори: „Дали да не ти отрежем ухото?“ Когато разбрали, че няма какво да проверят по телефона и дори няма SIM карта, започнали да питат кой е той. Не им харесал отговорът на баща ми. Започнали да го блъскат, удряли го с нещо тежко по главата. Какво е станало после, татко не помни. Събудил се вече на улицата.“

Светлана Харченко и семейството й заминали от Мариупол първо в село близо до Астрахан, а след това, с помощта на доброволци, през Санкт Петербург до Естония. По пътя Светлана е преминала три проверки: веднъж преди да напусне Мариупол за Донецк, после преди да пресече границата с Русия и накрая, на излизане от Русия за Естония. Ето нейната история за първата проверка, на територията, контролирана от проруските бойци:

„Доведоха ни в участъка на МВР, взеха ни отпечатъци от всички пръсти, снимаха ни. На голям натиск беше подложена майка ми. Ние, като украинци, плащахме военно самооблагане от заплатата в продължение на 8 години. ДНР-ците ни попитаха: „Защо плащахтге тези пари? С вашите пари ни обстрелваха!“

Журналистът на „Медийна инициатива за правата на човека“ Станислав Мирошниченко също е събрал свидетелства на хора, които са били филтрирани. Той казва, че в някои случаи руските военни са пускали специална програма в телефоните на местните жители за скриниране:

„Човекът, с когото разговарях, е виждал програмата на собствения си телефон. Това е специален файл, който се инсталира на телефона през Bluetooth. Според мен така се казва „Скрининг на Министерството на вътрешните работи“. Попитах го дали се е опитал д премахне тази програма от телефона си. Той ми отговори, че след като си тръгнал, е изключил телефона и не го използва. Не знае как да премахне програмата.“

Тамара е единствената от група от десет души, с които инспекторите са общували по време на филтрацията. Имало все пак някакви заплашителни намеци, но всичко приключи бързо, казва тя:

„Пристигнахме във филтрационния лагер. Хората там можеха да живеят две-три седмици на полето, преди да бъдат проверени. Човекът, с когото се договорихме, взе парите, паспортите, останахме да чакаме.В това време други хора започнаха да ни псуват, обвинявайки ни, че сме се пререждали извън опашката. Стояхме и чакахме какво ще стане след това. Нашият познат излезе, каза фамилията ми и каза да вляза във фургона. Вътре имаше един военен с маска и двама без маски.

Снимаха ме и питаха как е. Казвам: след мазето може да се каже, че вече е по-добре. И изведнъж ме питат: „А от ток страх ли те е? “ Отговорих: „Не, не ме е страх. Защото, когато бях в мазето, земята се срути върху мен. Сбогувах се с живота няколко пъти”. Войникът ми каза да стана, взе ми пръстовите отпечатъци, направи ми снимка, въведе ме в базата данни – както забелязах, беше обикновена таблица в Excel. И така минах филтрацията.“

Това е станало в средата на април. Познат на Тамара е успял да излезе в началото на юни и е платил 1500 хривни само за себе си, три пъти повече от нея и нейните спътници. Станислав Мирошниченко от Медийната инициатива за човешки права също познава случаи, при които филтрирането е било придружено с подкупи. Но това е корупция от малко по-различен вид: хората „купили“ не лоялно отношение или заобикаляне на проверка, а възможността да не стоят на опашка:

„Има различни опашки: има хора, които искат да бъдат филтрирани с кола, и има хора, които са пеша. Хората, които са в кола, могат да бъдат проверени в рамките на една седмица. Тези, които са пеша, могат да останат в лагери за една седмици или месец. В същото време знам един случай, когато един човек беше „филтриран“ с кола в Мангуш, пускаха по седем души на ден, а на опашка имаше 6500 души. Той платил 2500 хривни и успял да мине за 10 дни.

В мариуполските групи в социалните мрежи има съобщения от посредници, които са готови да „филтрират“ за пари. Но администраторите на групите, в които са написани тези обяви, признават, че не могат да посочат конкретно някой надежден посредник. И съветват най-важното: не изпращайте авансово пари на никого.

Василий е напуснал Херсонската област, окупирана от руската армия в началото на май. Неговите близки все още остават на окупираната територия, така че името в статията не е истинско. Когато започнала окупацията, Василий продължил да живее на село и в началото не мислел да заминава никъде. Но променил плановете си, когато се разпространили слуховете, че преди 9 май руснаците напълно ще затворят изходите от региона, а хората, които попаднат, ще бъдат мобилизирани.

Василий казва, че отношението на руснаците на контролно-пропускателните пунктове към тези, които се движат вътре в рамките на Херсонска област, е „като цяло нормално“. Но тези, които се опитват да заминат за територията, контролирана от украинските власти – в посока Николаевска или Днепропетровска област, се третират съвсем различно.

„По пътя към Давидов брод (село на административната граница с Николаевска област – НВ) имаше до четиридесет контролно-пропускателни пункта. Хората често бяха подлагани на подигравки или унижения, казваха: сега ще сложим белезници – и т.н. Можеха да върнат някого на последното КПП и да се наложи да се върне назад и да чака с часове докато отново мине през всичките 40 КПП-та. Чух, че хората се откупват: някой дава 100 долара, някой – 500 долара. Но мнозина не са давали нищо, може би само цигари. На мой приятел докато се опитваше да замине за Николаев загинаха дъщеря му със съпруга й и детето им. Застреляли шофьора, колата кривнала от пътя, попаднала на мина.“ – разказва Василий.

Самият той избрал различен път: от своето село отишъл в Херсон, след това – през анексирания Крим и Русия – в Грузия. Василий взел със себе си на път цигари, които дал на руските военни на КПП-то в Херсон.

„Не ти казват, че ако не дадеш, няма да минеш. Но когато военните си поискат, хората им дават, за да не им търсят цаката. Защото могат да огледат всичко повърхностно или обратно могат да обърнат цялата кола наопаки.“

Журналистът от Херсон Константин Риженко също знае за изнудването на пунктовете. Според него руснаците се опитват да „изстискат“ нещо: „От лаптоп до кабел за зареждане на телефон“. Константин разказва, че когато доброволци, които познава, носели лекарства, те обикновено взимали със себе си стек цигари или няколко бутилки водка, както и чай и захар и ги давали на военните за опростено преминаване на контролно-пропускателни пунктове. Ако не направите „подарък“, можете да заседнете на пункта за половин ден.

Легитимният кмет на окупирания Мелитопол Иван Фьодоров също знае, че жителите на града е трябвало да подкупват руснаците за да напуснат града:

„В средата на май руснаците масово не пускаха хората. И жителите започнаха да „се пазарят” на контролно-пропускателни пунктове. На някои таксата беше 1000 хривни (34 долара – HB), за някои – 3000. Основният пункт беше във Василиевка, където цената достигаше 5000 хривни за влизане в контролираната от Украйна територия. Приближаваха до някоя кола и назоваваха сумата. След като из медиите се разпространи информацията, че прибират пари за напускане, руснаците блокираха напълно пунктовете и блокираха повече от хиляда наши хора на пункта във Василиевка“, казва Иван Фьодоров.

Информацията на кмета на Мелитопол за изнудването се потвърждава от жителка на град Надежда. Тя е напуснала града в началото на април, имало 24 руски контролно-пропускателни пункта по пътя й към територията, контролирана от Украйна. Освен това, според Надежда, те изнудват не непременно за пари:

„Когато си тръгнах, „филтрирацията“, може да се каже, още не беше направена. По пътя ми имаше 24 вражески контролно-пропускателни пункта. Руснаците всеки път внимателно преглеждаха вещите ни. На четири поста проверяваха мобилните телефони. Понякога питаха защо и къде отивам, интересуваха се защо изобщо съм решила да си тръгна: „При вас нали не стрелят?“ Веднъж лично ме попитаха дали имам кафе или нещо сладко с мен. Други пътници от колата, в която пътувах, бяха попитани за алкохол и цигари. Шофьорите си даваха цигарите. Майка ми пътуваше в друга кола. Наред с другите пътници имало и двама студенти.

Руснаците два пъти се опитали да свалят момчетата – „да копаят окопи“, както им казали. Шофьорът на колата ги откупил като дал пари на окупаторите, за да не бъдат отведени момчетата. Взели и мобилния телефон и маратонките на шофьора. Искали и часовника му.“

Друга схема за излизане от окупираните територии действа в т. нар. „ЛДНР“. Към нея прибягват мъже, които искат да избегнат принудителната мобилизация. „Настоящее время“ описа в отделна статия как преди нахлуването на Русия вече след това униформени отвеждат хора от предприятия или ги ловят по улиците. С малко или без никакво обучение, мъжете са изпращани да се бият. Павел Лисянски, правозащитник и ръководител на неправителствената организация Институт за стратегически изследвания и сигурност, казва, че за пари хората успяват да напуснат „републиките“ и да заминат за Русия, където никаква мобилизация, поне засега, не ги заплашва:

„Веднага след като военните започнаха да затварят границата, започнаха да работят контрабандисти, които изкарваха хора на територията на Русия. Условието беше човек да има руски паспорт. Един от начините беше да вземат мъже за „резервни шофьори“ в автобуси, които извеждаха цивилни граждани. Шофьор и още един или двама мъже с него Шофьорът обяснява, че това са неговите сменници, защото пътят е дълъг, за всеки случай. В първите седмици на войната схемата спря, но в края на март беше възобновена.“

Според Лисянски за тръгване като резервен шофьор прибирали от две до пет хиляди долара. Имало и други схеми. Например, баща можел да си тръгне със сина или дъщеря си и да каже на пункта, че майката е някъде на гурбет и той е единственият настойник на детето. Също така беше възможно да се напусне окупираната територия като част от спортен отбор..

Правозащитничка, която живее в частта на Донбас, която не е контролирана от украинските власти (не я назоваваме от съображения за сигурност), потвърждава, че такива начини за напускане на така наречените „републики“ наистина съществуват. Според нея можете да си тръгнете „в определен ден при определен човек“. И това струва 40 хиляди рубли (700 долара).

Корупционни схеми, свързани с пътуване в чужбина, съществуват и от украинската страна на фронтовата линия. В края на краищата, след пълномащабното нахлуване в Русия украинските власти затвориха изхода за мъже в военна възраст. Списание „Фокус“ обаче описва три възможни опции, ако все пак искате да напуснете страната. Това е издаване на „бял билет“, регистрация на мъж като доброволец за превоз на хуманитарни товари и дори създаване на официална покана за обучение в Полша. Различните видове „услуги“, според „Фокус“, струват от 1400 до 2400 долара. Активистка за правата на човека, живееща в неконтролираните от руснаци територии на Донбас твърди, че тя лично познава няколко случая, когато мъже на мобилизационна възраст са напуснали контролираната част на Украйна към т.н. наречена „ДНР“. И това също струва 40 хиляди рубли. Потърсихме съобщения в телеграмните канали и разбрахме, че такива факти наистина съществуват: някои мъже питат как могат да отидат в „ДНР“ или окупирания Мелитопол. Други пък пишат, че в някои случаи им е помагано да направят това.

Що се отнася до различните начини за напускане на окупираните територии на Украйна, въпреки че много украински правозащитници знаят за тях, не всеки е готов да разкрива подробности. В една от организациите, с които „Настоящее время“ се свърза за коментар, ни отговориха:

„Не сме готови за публичност, защото това е поне някаква възможност да измъкнем хора“.

Източник: OFFNews

Сподели: