Начало E-vestnik Татко или Сталин? Какво празнуваме на 9 май

Татко или Сталин? Какво празнуваме на 9 май

0

Семьон Рубинщейн, бащата на автора, на Ленинградския фронт през 1943 г. Снимка: личен архив

Какво празнуваме на този ден? Какво отбелязваме? Само изглежда, че отговорът е очевиден. Това не е очевидно, защото всеки има свой отговор. Всяко поколение, всяко семейство, всеки човек, който е свикнал да си задава поне някакъв въпрос и се опитва да му отговори повече или по-малко последователно.
Какво празнуваме? Победата?
Победа на какво над какво и на кого над кого? Кой кого е победил?
Дали това е победата на човешката цивилизация над мракобесната езическа контрареволюция, която заплашваше да погълне цялото човечество? Дали това е победата на свободата над робството? Или просто един от двамата главни кръвопийци, т.е., извинете, един от двамата най-успешни мениджъри на ХХ век, се е оказал по-успешен от другия и е погребал своя приятел-изверг под купищата окървавени тела на собствените си войници?
Всяко ново поколение от повече или по-малко успешни мениджъри с различна степен на успех узурпира тази дата и всеки път я презарежда с най-удобните за себе си кодове, значения и смисъл, според текущия момент. Всички тези мениджъри позират по ред в позата на победители и триумфатори.
Бог да им е на помощ, това си е техен проблем. И нека си организират военни паради, да демонстрират неясно какво, неясно на кого и с каква цел. И нека снабдяват поверената им публика с раирани лентички, евтин ерзац на историческата памет. Нека всички, които имат проблеми със собствената си памет, завързват възли на най-забележимите места.
Историята, включително историята на най-чудовищната война, може да се разглежда като история на битки и дипломатически хитрувания, като история на нечувани масови изтребления, като история на колективно жертвено благородство и не по-малко колективна подлост.
Но цялата история винаги е съвкупност от частни човешки съдби и друг вид история не е нужна никому, още повече че тя така или иначе не учи никого на нищо. Затова се осмелявам да предположа, че през нощта на 22 юни 1941 г. в някакви висши, недостъпни за мен сфери е било взето решението за моето раждане. Защото нищо друго не може да обясни поредицата от щастливи съвпадения, които са съпътствали баща ми и майка ми през всичките тези четири години. Особено в първите дни.
Баща ми е призован в армията точно преди войната, след като завършва институт. Той е военен инженер. Не си спомням чина му, но със сигурност помня, че е завършил войната като капитан. В началото на четиридесет и първа година е изпратен в новоприсъединената Литва, където заживява с майка ми и тригодишния ми по-голям брат. Майка ми винаги си спомняше за предвоенна Литва като за чужда страна. Спомняше си също, че по онова време в техните среди наричали Каунас с небезопасната в онези дни шега „Засега при нас“.
Те обаче не са живяли в Каунас, а в малко градче на около трийсет километра от германската граница.
В продължение на много години се спори дали съветското командване е знаело за намерението на германците да нарушат пакта. Дали висшето ръководство се е готвело самото то да наруши пакта. Дали армията се е подготвяла да отблъсне вражеската атака. Но майка ми, която не беше много политически изкушена, знаела и разбирала всичко, както впрочем и всички останали жители на това малко градче край границата, това е сигурно. И как да не знае и да не разбира, щом от другия бряг на реката високоговорителят крещи с дрезгав глас: „Чакайте ни! Идваме скоро! Всички евреи и комисари са капут!“ Майка ми плачела. Баща ми, партиец, казвал: „Не разбираш ли, че това е провокация? По-добре прочети вестника. В него е написано всичко“. Майка ми четяла вестника и въпреки това плачела. Особено горчиво плакала, когато баща ми заминал в командировка в Рига на 19 юни. Мама плачела, а баща ми се ядосвал.
Същата нощ майка ми се събудила от силен тътен, от звука на счупени прозорци. Веднага разбрала всичко. И веднага се приготвила да умре.
Защо камион с татков колега в него минал покрай къщата? Защо камионът спрял? Защо онзи колега се сетил да почука на прозореца на мама в суматохата?
Успяла да увие спящия си син в одеяло, да грабне чанта с документи и по някаква причина зимно палто, което по-късно било разменено за нещо годно за ядене. Майка ми запомнила до края на живота си погледа на еврейската си хазяйка, когато я изпровождала.
В колата били съпругите и децата на военни. Те не разбирали къде отиват. Важното било да е на Изток. Във Вилнюс стреляли по тях от прозорците. Минск бил в пламъци. Бомбардирали през половин час. Когато започвали бомбардировките, те изскачали от камиона и се хвърляли в крайпътните канавки. Майка ми закривала малкия си син, брат ми, с тялото си. Той твърди, че помни тези бомбардировки. Все пак успели да се доберат до Москва. Как са стигнали дотам? Колко време са пътували? Бог знае. Но стигнали.
През първите няколко месеца на войната, докато не била уредена фронтовата поща, майка ми била сигурна, че баща ми е мъртъв.
А татко? Същата нощ в Рига баща ми заедно с други военни бил натоварен на някакъв кораб, който отплавал за Ленинград. Корабът бил бомбардиран. Малцина, включително баща ми, който не можел да плува, успели някакси да се спасят.
След това – на Ленинградския фронт. После рана от шрапнел. След това на смъртно легло от дистрофия. Не умрял.
През 1943 г. баща ми изпратил снимка от фронта, на която бил в кител, с нововъведените офицерски пагони. Петгодишният ми брат ужасно се гордеел с тази снимка и един ден, на най-неподходящото за това място, а именно на опашката за хляб, попитал майка си: „Кой е по-важен – татко или Сталин?“ При други обстоятелства майка ми би отговорила „Зависи за кого“, но в тази ситуация казала, нарочно високо, че, разбира се – Сталин, и не трябва да се задават идиотски въпроси.
Баща ми преминал цялата война и през лятото на 1945-та година се оказал в Берлин, където участвал във възстановяването на подземните комуникации – това беше гражданската му професия.
През първите няколко месеца на войната баща ми бил сигурен, че жена му и синът му не са живи.
Всички те се оказали живи. Всички те преминали през всичко и се срещнали още в края на четиридесет и петата година. И всичко това, за да се роди след година и половина пишещият тези редове. И въпросът кой е по-важен – татко или Сталин, не се поставя за мен поради очевидния отговор.
Така че, разбира се, това е мой празник. И това, разбира се, е моя война. Иначе би ли могла тази война, която не съм преживял, цял живот да се явява в сънищата ми с такова мъчително постоянство?

От страницата на автора. Превод е-вестник

*Лев Семьонович Рубинщейн (1947) е изтъкнат руски поет, литературен критик, публицист и есеист.

Източник: e-vestnik.bg