Начало E-vestnik Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

0

Лозунги от протестите против правителството на Борисов юли 2020 г. Снимка: e-vestnik

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

“Патриотична”, група „На Червено“ 

Уважаеми, красиви протестиращи, млади, бунтуващи се, купонясващи, пред къмпинга от палатки на Орлов мост. Харесвате ми. Приличате на нас, от 2013-а. Вероятно приличате и на онези млади от 2009, 1997, 1993, 1992…

Лично аз, участвах в протестите през 2013-а. Онези красиви и артистични протести, които започнаха на 14 юни, под надслов “Кой?”. Не беше толкова отдавна. Но все пак минаха цели седем години. За това време, ние от 20 и нещо-годишни станахме 30 и нещо-годишни. Мина ни времето за протести, някак си. Животът ни натисна.

Разбрахме, че колкото и остроумни лозунги да пишем, колкото и шарено да се облечем и да викаме по площадите, промяна няма да има. И наистина няма.
Седем години, след онези протести, един и същ министър-председател оглавява трето правителство. Арогантността, липсата на еднакви закони за всички, липсата на еднакви условия за живот за всички – пак са същите.

Та, някак, сега нямаме сили да се бунтуваме, нямаме вяра, а и животът изисква своето. Вече сме в години, когато трябва да създаваме деца, да изкарваме пари, за да ги храним и отглеждаме, да се справяме, както можем. Някои емигрираха, други работят в големи западни компании у нас; Компании, които аутсорсват работата си в бедни страни като нашата.

Разбира се, всички знаем, че там най-често, работата изисква не по-висока квалификация от средно образование, но в кол центровете и други подобни, работят хора с дипломи по филологии, физика, математика, журналистика и т.н…
Бунтуваш се до един момент. Не е справедливо да си учил толкова време една специалност и да получаваш жълти стотинки като заплата, когато я практикуваш (ако въобще си намериш работа по специалността), не е справедливо да работиш в американска фирма, в която квалификацията и образованието ти нямат значение, но ти плащат приемливи за България пари, с които можеш да живееш.
Да, не е справедливо да изсичат защитени природни паркове и гори, не е справедливо това богатство до София – планината Витоша да е оставена на произвола, да се саморазрушава, да стои неизползваема през зимата и лятото, заради неремонтирани лифтове.

Не е справедливо да бетонират природата и девствените по плажове на Черноморието… Но и срещу това сме безсилни. Не веднъж и за това протестирахме. Държавата-мафия решава. И неведнъж ни показа, че ние сме безгласни граждани, чието мнение и искания не значат нищо. И докато се възмущавахме, бунтувахме, недоволствахме, живота ни повлече все повече навътре в себе си, остаряхме. На 30 и нещо сме вече, някои ще кажат не е много. Зависи за какво не е много. За бунтове и протести е много. Хипитата са го казали: “Не вярвай на никого над 30”. Не вярвайте, защото хората над 30, сами не вярват вече във вярата си. Станали са разочаровани идеалисти.

Гледам отстрани протестите, по медиите и социалните мрежи, гледам видеа, на които се виждат интелигентни младежи, свирещи, пеещи, творящи. Прекрасни са. Харесва ми духа, музиката, заряда. Като младежки фестивал от 60-те. Това е лятото на вашето недоволство. Но, уви, дори нямам време да дойда до Орлов мост, поне да ви видя на живо, ако не да участвам… Протестите са за млади хора, свободни, в лятна ваканция.

Аз и много от връстниците ми, които не сме там, нямаме време, защото сме заети да следим баланса по банковите си сметки, за да преценим дали ще можем да изкараме до края на месеца. Заети сме да работим в аутсорсинг фирми монотонна, скучна работа, нямаща нищо общо с квалификацията ни, далеч от нивото ни на образование, далеч от каквито и да е перспективи за професионално и интелектуално развитие, но със заплата, която ни позволява да издържаме децата си и да помагаме на родителите си пенсионери. Размерът на пенсиите им е подигравка за над 40-годишния им стаж работа. Не е нормално, възрастните хора да се срамуват, че с парите, които получават не могат да се издържат. Те също са протестирали, още от 90-та насам (а и вероятно, и преди това…), но вече нямат сили, нямат и здраве. Те най-силно не вярват.

Когато протестирах през 2013-та, бях развълнувана, мислех че това е истински бунт, че сме обединени, че от нас, хората, зависи промяната, дори писах репортаж тогава: “Протестиращите: Нито тези, нито предишните. Искаме промяна” (виж тук)

Сега, като чета този текст и си спомня за събитията, се смея на наивността си. От нас всъщност нищо не зависи. Мафията-държава така силно е захапала властта и се подиграва с всички ни. От друга страна, ми става тъжно, че съм изгубила младежкото бунтарство, вярата. Животът обаче, те тласка в определена посока и в момента, много от нас се вълнуваме много повече от това какви промоции са пуснали в „Лидъл“, „Фантастико“ и „Кауфланд“, колко пари можем да спестим, коя е най-добрата, но и най-евтина пералня, как да съберем точки или пари, за да запишем детето си в детска градина…

Животът ни прави дребни еснафи, липсата на промяна през години изсмуква идеализма и бунтарския дух, пречупва ни, прави ни чаркове от машината и ни кара да приемем нещата, каквито са и да се учим да оцеляваме в условията, които ни се предлагат. А управляващите искат именно това, едни послушни консуматори.

Промяната за нас не дойде, дано сегашният протест-купон на Орлов мост има някакъв ефект, въпреки че се вижда, че на управляващите въобще не им пука. Ние остаряхме за протести, дано вие – 20-годишните протестиращи сега, имате щастието да видите някаква промяна към по-добро. Ние вече не вярваме в промяната, но вярваме във вашата вяра в промяната. Благодарим ви, че сте там и заради нас – бившите протестиращи, разочарованите идеалисти. Нас ни няма на Орлов мост, но можете да ни видите в супермаркетите, скрити зад пълни колички с продукти – нашите консуматорски барикади. И не ни критикувайте, не ни съдете, животът направи това от нас. Животът изисква оцеляване, а оцеляването понякога забравя за идеалите и за духа. Или, както гласи известна поговорка: “Битието определя съзнанието”.

За финал, скъпи млади протестиращи, бих искала да ви поздравя с една песен, на един български емигрант, пореден разочарован идеалист, от софийските площади през 90-те. И да знаете, с вас сме. И емигрантите навън, в чужбина, и емигрантите навътре в себе си, у нас. Вие ни припомняте кои сме били и се молим, този път вие да успеете да извоювате промяната.

Патриотична

„Ние ще спасиме България“, казваш.
„Пак ли?“, те питам уж на шега.
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш,
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите, и вярата ти стопля сърцето.
Ех, как искам да повярвам и аз.
Но късно е, на друга гара аз слязох,
а влакът, едва спрял, без мен продължи.

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

Обичам родината, недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома.
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим.

Някога вярвах и рисувах чудни картини,
с червени, сини и разноцветни бои.
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам,
всичко бе в черно, щом отворих очи.

Отдавна България, аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света.
Както сирак, своята мащеха сам не избира,
тъй нито България – аз, нито тя мене избра.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам,
за нея къс от сърцето си бих разменил.
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва,
за да мога тебе, и тебе, и теб да спася.

Автор: Неор Начев, музикална група: „На Червено“

“Патриотична” в YouTube.
В SoundCloud 

Източник: e-vestnik.bg