Начало E-vestnik За 24 дни в болницата се нагледах на противници на ваксините, борещи се за глътка въздух
0

За 24 дни в болницата се нагледах на противници на ваксините, борещи се за глътка въздух

0

Снимка: Весислава Танчева

Нова тв ме разплака на зазоряване с кратък разговор с годеницата на млад мъж, починал в ИСУЛ от ковид. Момичето е гневно, обвинява лекарите, ще съди две болници и я разбирам – загубила е любимия, останала е сама с бебе на няколко месеца.

Слушам я и в главата ми нахлуват всички старателно изтласкани встрани спомени от „Пирогов“ през март и април. Пет месеца упорито ги трих, защото наистина искам да забравя онези 24 дни. Искам да забравя свистенето на кислорода в маската, свличащата се кожа от устните, дупките от абокатите, усещането за пълна безпомощност и смъртта на Силвия.

Исках, но това момиче ме върна обратно там, в ужаса на ковид-отделението, от което аз излязох, но мнозина нямаха този късмет…
Тя описва с възмущение лечението на Ангел, а аз чувам историята на всички пациенти на нашия етаж, които пред очите ми ковид отнесе, въпреки усилията на медиците.

Да, знам, че тя е във фаза на отричане, знам, че накрая ще разбере и ще приеме загубата, неизбежно е. Така действа човешката психика, това е нормален защитен механизъм. Но ми се иска да можех да я срещна и да й кажа: мило момиче, за съжаление едва ли има виновен, просто така убива ковид!

Точно така се случва: в началото изглежда, че всичко е наред, че се оправяш, че си минал леко. После усещаш задуха, сърцебиенето и слабостта в мускулите и разбираш, че нещата вече са извън твоя контрол. Това е крайният момент да приемеш, че трябва да влезеш в болница, защото интензивно лечение вкъщи е невъзможно.

Повярвай, в болниците имат организация, действат по схема, в ритъм, като добре смазана машина за война с нашественика. И в 90% от случаите успяват – след седмица-две, може три, но изписват хора, способни сами да се грижат за себе си и да продължат лечението у дома.

Убедих се, че сътрудничеството с лекарите е ключов момент! Доверието в тях може да ти спаси живота, а недоверието – да те убие. Да, българските болници рядко създават естествена среда на взаимно доверие, така е. Особено в старите държавни и общински сгради – ами те приличат на фабрики за страдание, няма какво да отричаме. В лечебни заведения ги превръщат хората в тях!

Ако така или иначе си се озовал вътре, единственият начин да съкратиш престоя е да сътрудничиш! В ковид отделенията животът ти зависи от ритъма, в който работят десетина души, от непрекъсващия приток на кислород в системата, от усилието на напълно неизвестни за теб фармацевти, който нейде из дебрите на болницата се стараят всичко предписано да е налично и да се влива навреме във вените ти.

И въпреки ритъма, въпреки дисциплината, въпреки усилията, ковид успява да убие притеснително много хора! Отвън това изглежда нелогично и странно. Вътре е очевидно: болният и лекарят трябва да са екип, трябва заедно да се преборят. Не се ли получи този екип, животът на болния е в опасност! Твърдя го, защото го видях няколко пъти: пациенти, които спорят с медиците, не спазват мерките, саботират собственото си лечение – те просто намалиха шансовете си за живот. А някои го и загубиха…

Ковид не е „просто грипче“, ковид е живитозастрашаваща болест! Знаем го от близо 2 години насам. Защото този вирус убива хора, светът преживя една от най-тежките кризи в историята. Криза с много измерения и трудно преброими щети.

Как стана така, че в България се сърдим на учените и лекарите, че се опитват да спасят жалките ни задници?! Това ми е абсолютно непонятно, но вече съм сигурна, че някои действия и бездействия не са случайни …

И все пак, нагледах се на твърди противници на ваксините, борещи се за глътка въздух! Половината пациенти край мен твърдяха, че изобщо не са вярвали, че такъв вирус изобщо съществува. Обясняваха ми как приятелите им вярват в конспирации, но не и на тях – борещите се за живота си жертви!

Видях сестри, по 50 кила едната, да влачат обратно в леглото над 130-килограмов мъж, защото на великия болгарин му скимнало да се поразходи без маска и припаднал на втория метър, естествено! Цяло чудо, че не беше счупил нищо. Аз самата колабирах 2 пъти преди да ми дойде акъла в главата. Все пак, само ковид се лекува по-лесно от ковид и счупена бедрена кост, обясни ми един от лекарите на етажа. Беше травматолог, повярвах му.

За съжаление, дори и в болница, дори и вече включен на кислород и антибиотици, естественият ход на болестта понякога минава през влошаване в първите дни, преди да ти просветне и да усетиш, че се подобряваш. Това е критичен период, защото страхът лесно минава в паник атаки, пациентите буйстват, викат, могат да се наранят или да ударят друг пациент или медик.

За 24 нощи, които прекарах в отделението, вероятно 3 или 4 минаха спокойно, без някой да изпадне в криза. Паниката често идва през нощта, след 11 часа. Атакува човека без предупреждение, кара го да върши нелогични неща, да обвинява лекарите в несъществуващи грехове, да крещи и дори да се сбие с първия, изпречил му се пред очите. Видях как се случва, повече от веднъж!

Една жена в съседната стая опита да намушка с вилица съседката си по легло. Наложи се да и сложат едни меки гривни на ръцете и да й ограничат движенията на леглото. На сутринта не помнеше какво е направила…

Силвия получаваше паник атаки всяка нощ. Имаше сатурация 98 и усещането, че се задушава беше само в главата й. Беше почти излекувана от ковид, но лекарите се чудеха как е възможно цял живот да не е обърнала внимание на факта, че пулсът й постоянно е около и над 100 удара в минута.

„Голяма работа, – казваше тя – аз така си карам, пуша си две кутии цигари на ден, пия си кафето спокойно, те какво му разбират! Да ме пускат да се махам от тука, че ми писна…“

Силвия почина на леглото до моето, в 1:40 през нощта, седмица след като навърши 53. Ковид я превзе, обърна я с хастара навън и й причини усложнения, които я изплашиха до смърт. Буквално. Смъртта й и ми подейства като адреналинов шамар зад врата! И не само на мен, разбира се, на всички. Но си представих какъв шок ще е това за дъщеря й, с която допреди часове се дърляха по телефона за някакви дребни семейни глупости! Горното момиче, мислех си, легнало си е с убеждението, че мама се оправя вече, а се е събудило без мама… После се сетих, че момичето е набор на моя син и това беше като втори, доста мобилизиращ удар зад врата!
Ей това е, такава е реалността. Който си мисли, че преувеличавам, да влезе като доброволец в кое да е отделение на територията и сам да види!

Светла им памет на Силвия, на Ангел и на всички други жертви на ковид, но аз мога да ви кажа само едно:
За Бога, ваксинирайте се!

И, за Бога, ако все пак – ваксиниран или не – се озовете в болница, слушайте какво ви казват лекарите! Стиснете зъби, изтърпете маските, иглите и дискомфорта и се доверете на хората в белите престилки – само тях имате! Само те са вашия щит срещу един наистина коварен убиец!

И не, спестете ми обвиненията в липса на обективен поглед върху ситуацията!

Изцяло субективно и пристрастно подхождам към темата, защото лично ме засегна и защото не искам и да си представя кой да е от вас в моето положение!

Източник: e-vestnik.bg