Начало DW Защо в България масово отричат ваксините и вируса. Разговор с психиатър.
0

Защо в България масово отричат ваксините и вируса. Разговор с психиатър.

0

Давид Иерохам е психиатър и психотерапевт. Роден е през 1947 г. в София, завършва Медицинската академия, където специализира психиатрия, занимава се и с психодрама. Той е университетски преподавател и автор на публикации в областта на психиатрията, психотерапията и културата

Г-н Иерохам, как се отрази пандемичната криза върху душевното здраве на обществото ни? Освен като страничен наблюдател, какви са личните Ви наблюдения от Ваши пациенти?

Давид Иерохам:Не мога да дам генерализирана оценка или да групирам хората. Всеки реагира много или малко индивидуално, съобразно неговия личен характер, история, нагласи. Една част демонстрират естествен страх, отдръпване от живота, затваряне, много тревоги и усилия да се предпазят. От другата страна стои едно безгрижие, смелост, арогантност.

За съжаление в нашето общество има недостиг на искреност, има много повече лицемерие, преднамереност. Има хора, които пренебрегват, не се страхуват, или просто не обръщат внимание на Ковид-19. Важно е обаче да се уважават страховете на другите. 

Антиваксърството и отхвърлянето на коронавируса не са ли компенсаторни механизми, чрез които се прави опит психологически да се премине по-лесно и безболезнено през криза от подобен мащаб? 

Давид Иерохам: Зависи от начина, по който се демонстрира това. Да, има едно арогантно, тип “телевизионно” антиваксърство, протестно. То е начин да се самоутвърдиш – чрез борба срещу статуквото и системата. Винаги, когато има свръхизява, свръхнапрегнатост, свръхутвърждаване и недопускане на чуждото мнение, това е компенсаторно. Това е несъзнаван механизъм, едно отричане, защитен механизъм на психиката, за да не се разпадне тя. А когато понякога отрицателите се докоснат до болестта чрез себе си и своите близки, те се страхуват, че могат да рухнат и да се разпаднат. Това е несъзнаваният страх. Но прекаленото пазене също е компенсация. Проблемът е, че за това ние никога не можем да кажем какво е прекалено, и какво – не. Ковид-19 е един коварен враг, той е неизвестен, тайнствен, пристъпва тихо и присяда до нас деликатно, не знаем точно в кой момент става това. Ние не го познаваме. 

Съществува ли лесна и достъпна рецепта за поддържане на душевно здраве в подобна ситуация? Особено, когато тя продължава с години?

Давид Иерохам: Лесни рецепти за психично здраве не съществуват. Струва си да се отбележи, че за да можем да се пазим, ние трябва да имаме грижа за общественото здраве, не само за хората непосредствено около нас, а и за обществото. Ние даваме много големи жертви пред вируса. Това е, защото сме много уязвими. Чисто физически сме доста болни, както и социално-икономически. Няма здравна система, институциите боледуват и ние би трябвало да обърнем внимание, че всеки има уязвимост, оголваща се, когато бива атакувана. Всеки човек е слаб в уникален и индивидуален аспект на различно място, а вирусът атакува тъкмо там. Трябва да помислим как ние като добри войници и съ-войници можем да платим своя дан, така че обществото да даде по-малко жертви.

Какво е Вашето обяснение за масовото отричане на съществуването на вируса и отхвърлянето на ваксините?

Давид Иерохам: Не съм в състояние да дам задоволителен отговор на този въпрос. Все пак мога да изтъкна една основателна причина – срамът. В нашето общество има твърде много срам. Срам от миналото, както от близкото, така и от далечното минало. Срам от това да се разболееш, да се страхуваш и плашиш, срам от собствената слабост. Срам от това, че е възможно да се грижиш за живота си повече, отколкото си мислиш, че трябва. Ние не осъзнаваме този срам и го преодоляваме с мисли за грандиозност, всемогъщество, омнипотентност: ние сме велик народ, неуязвими, преживели сме толкова неща и няма какво да се занимаваме с някакъв дребен вирус.

Другото нещо е, че има голямо недоверие в информацията. Всякакви мнения влизат нефилтрирани в обществото. И поради това, че сме хора, ние винаги искаме нещата да са по-добри и малко отвръщаме поглед от реалността. А най-голяма драма се преживява след нереалистични очаквания. 

В година на избори реалистично ли бе очакването политиците да управляват кризата по-безпристрастно, без да затъват дотолкова в популизъм?    

Давид Иерохам: Аз мисля, че когато има криза, трябва да се действа бързо, решително, в определен смисъл даже и авторитарно. Защото в криза се изискват бързи решения. А това не може да стане чрез създаването на работни групи. Някой трябва да поеме отговорността и последствията за това. Въпросът не е толкова експертите да кажат, а политиците да вземат решение, при това бързо, ефикасно и бих казал авторитарно. Това е като при военно положение, когато армията е в хаос, следва някой да поеме отговорността и да започне да издава заповеди.

А може да се каже, че да не поемаш отговорност е заболяване на нашето общество. И това е не само морален проблем, но и комуникативен. Отговорност означава и да дадеш отговор.

Едно по-твърдо и последователно политическо поведение нямаше ли да получи одобрение от една немалка част от българите?

Давид Иерохам: Аз мисля, че да и мога да обясня защо. Когато се родим, на нашата психична сцена се явяват авторитарни фигури. Това са родителите, от които ние зависим. Ние им се подчиняваме, а откъсването ни от тях става постепенно. В ранните етапи на епидемията можеше да се подходи по-твърдо и мисля, че това би имало по-голям успех. И тогава самите хора биха били подтикнати да взимат по-ясни решения, а не просто да се делят на “за” и “против”.

Броят на жертвите и щетите, които България понесе, водят ли към извода, че сме провалена държава и общност?  

Давид Иерохам: От гледна точка на починалите, техните близки, болката и мъката им, както и драмата, която преживяват, вероятно наистина приличаме на провалена общност и на провалена държава. Общността е динамична цялост, в нея има турбулентност. Всички държави дадоха сериозни жертви, но ние – най-много. И това е трагичното.

Като че ли в нашето общество намаляха кандидатите за главни герои, които излизат на сцената. Става въпрос за онези, дефиниращи се като герои и заявяващи, че сюжетът ще се развие около тяхната съдба. По-голямата част от нас предпочитат да бъдат в публиката. Да не бъдат нито автори, нито режисьори, играещи, или дори статисти, а да са в публиката и да гледат. На последните избори две трети седнаха и наблюдаваха. Става въпрос за бъдещето на нашето общество, нещата са сериозни. И това е много опасно.   

Загиналите от болестта надвишават жертвите от войни, в които страната е участвала. Как се лекува подобна травма? 

Давид Иерохам: Първата стъпка е да видим какво се е случило, да разберем и да си дадем ясна представа за размерите му. И да го озвучим съобразно мащабите. Следващата е траурът – да оплачем нашите загуби и да преминем през оздравителното тъгуване. След това да се опитаме да се отдалечим от станалото и да си дадем сметка за нашите грешки. И да направим опит да поправим това, което е счупено.

Виждате ли хора, които да обговорят тази драма на поносим и разбираем език и да обяснят през какво преминаваме?

Давид Иерохам: Трябва да има такива хора и говорители. Ние имаме нужда те да ни просветлят. Но мисля, че същевременно това е и задължение на всички ни. По своята същност подобно обговаряне е творческа дейност. Всички, които считат, че са творци в занаята си, трябва да го правят. 

***

Вижте и това видео от нашия архив:

Източник: DW